Когато дойде този арабин, който се нарече Мехмед, цялото село  го посрещна  много любезно. Само магьосникът се държеше с него студено. Това зачуди и царя и придворните.

Отпосле узнаха, че  Мехмед  и магьосникът се познавали от дълго време. Що ги е накарало да се намразят един друг, не знам, но те бяха врагове. Дори някои казваха, че магьосникът заповядал на дъщеря си, Божила,  да се не среща с арабина.

Но тя беше много любопитна. Може би — надявала се е да узнае от арабина ония магьосни думи, които не е могла да намери в тайните книги на баща си.Може би,сърцето я е привлякло...Мехмед  бил красавец.  

Един ден  Божила  се видяла с арабина  и говорила с него дълго.  Баща й узнал за това;  разбрал, че е прочела и тайните му книги. Повикал я и почнал да й говори с такъв гневен глас, че момата се уплашила да я не убие — и побягнала.

От тогава баща й забранил да се  връща  при него. Тя заживяла в онази пещера  насреща до реката, която е служела преди години за тъмница.

 Мехмед заживял  в селото, момата се срещала всяка вечер с него. Те излизали през нощта заедно,  слизали  на долната земя , в  гората,  в една голяма пещера, до ливадата...ей там, дето реката прави завой.

Там се събирали на разговор и на угощение магьосници,самодиви.  А в петък вечер ставал в гората голям събор. Всички  духове се събирали тогава там — да се веселят, да се гощават, да играят хоро и да си разказват, кой що е направил. Идвали и много магьосници от различни царства — мъже, жени и моми. Старият магьосник от кулата не отивал там; той не искал да другарува с   никого.

Божила слизала  всяка нощ с Мехмед  на  долната земя. Къпели се в спокойните   води  на вира  . Разпускала Божена черната си коса която се виела по кръшното й тяло. Шепнела на Луната  Не забелязала как арабина взел сърцето й!  Танцувала с другите магьосници и  самодиви и  се наслаждавала на любовта си.

          Уплашил се старият магьосник,че единственото му чедо ще замине в далечни земи, ще придобие знания и ще надмине неговата магьосническа сила. Извикал  на помощ  злите духове, отворил старите свещенни книги и изрекъл тайните слова. Искал само едно,чуждоземецът,Мехмед,да е мъртав.

         Слънцето залязвало зад призрачните скали, където били дворците. Цялата долина  пеела с гласа на птиците,сбогуващи се със слънцето.Реката ромоляла приспивно.Божила отивала при своя любим.Краката й стъпвали в зеления килим ,сърцето й пеело,но душата й била свита.Знаела ,че няма да получи прошка от баща си. В клоните на дъба се чул монотонния писък на улулицата.

        Луната й шепнела...пази се...

         А там, на поляната,  я чакал той, чужденеца , който и дал цялата си сила, но откраднал сърцето й. Луната озарявала  призрачно сребристата шевица по елечето му. Като ореол   огрявала  златната му коса.

         Притичала Божила  на пръсти  зад  големия орех  до дерето  и в миг се извил силен вятър,затъмнил звездите и Луната. Огромно огнено кълбо плувало в небето.

       Тичали един срещу друг Мехмед  и Божила. Като криле се виела косата й. Шепнела младата  магьосница всички   думи, научени от тайните книги... но тънък сноп светлина  се стрелнал от  огненото кълбо и  пронизал арабина .Замръзнал младият мъж...Старият магьосник, бащата  на Божила го превърнал в  камък.

Плачът  и  сълзите на девойката  не могли да  победят злата магия, която баща й изпратил.

Слязла сама на долната земя,да се сбогува с   приятелите си , но пред очита й се разкрила страшна гледка...Пред нея онемяли от ужас стояли приятелите й, превърнати в чакали. Ужасена Божила побягнала и се скрила  в пещерата си. Чул се трясък и  пещерата зад нея се затворила.От тогава само понякога се чува нечовешки писък...Божила още тъгува .....

 А приятелите й...ше ги чуете след малко....като се издигне луната над хоризонта. Скалите на каньона разнасят   плача  им .

А там, до пещерата на Божила, хората от селото направили олтар.   Отивали „при Божи”.. от  там   и  името на селото...Божичен.

                   От него време стои този камък тук...да напомня за  арабина Мехмед  и магьосницата Божила.